Бях правокирана. Бях предизвикана към размисъл от
прочетеното :
„ Изследователи откриват, че благополучието е повлияно от
устойчиви харектеристики на индивида, отчасти свързани с неговата
неврофизиологична конституция. Според някой автори, хората се раждат щастливи
или нещастни и почти нищо не може да промени това в значителна степен.”
Прегледах набързо живота си, ( не, че до този момент не съм се опознавала и оглеждала, но сега
имам нова гледна точка, точката на удоволетворения и щастлив индивид) и се замислих за нивото на
себеусещането ми, на субективното ми преживяване за щастие, дали е било
константно, постояно през целия ми живот до сега.
Аз – щастливката от „великата лотария на генетиката”
На база на
голямо изследване с 1500 двойки близнаци, Ликен и Телеген доказват, че щастието
е около 50% генитично предопределено. Не зная какви са моите гени, но със
сигурност зная и усещам, че аз съм щастливка във „ великата логария на
генетиката”. Така и се чувствам, успяваща, уверена, удоволетворена. Към това
прибавям и високият си процент естраверсия, което задължително ми носи едно
почти постояно ниво на щастие.
Освен прекрасни гени с които са
ме дарили, моите родители са проявявали едно постоянно подкрепящо поведение,
което е създало в мен базисно доверие и
сигурност. Още от дете съм с идеята, че света е едно хубаво и защитено място.
Още тогава съм получила или изградила положителни щастливи конструкти. Тази
близост с родителите и доверието в нашите взаимоотношения вероятно са ми дали
основата за хармонични социални връзки.
И така успявах,
радвах се на живота, приятелите си, претърпявах разочарования, омъжих се, родих
прекрасно дете. Грижех се за семейството си, за детето, поемах почти всички
задължения, подкрепях съпруга си, който градеше кариера в този момент. Всичко
беше прекрасно, докато.......
Тревожното разстройство
Изневиделица, съвсем неочаквано,
съвсем непредвидимо, всичко се промени.
В един прекрасен летен следобед, седейки в заведение и
пиейки кафе със съпруга ми, почувствах невероятно замайване и някакво непознато
за мен усещане. Сърцето ми заби толкова ускорено, че се задъхах. Усетих страх.
Неизвестен. Непонятен. Незнайно от какво породен. Не се чувствах добре, но не
знаех какво става с мен. Половин час по-късно наш приятел – лекар, измери
кръвното ми налягане и ми каза: „ Ужасно е високо, какво става с теб, трябва
бързо да ти сложа инжекция, това не е нормално”..... Сърцето ми щеше да се
пръсне. Биеше учестено, неизвестното се бе превърнало в известно... формулирано
от думите на лекаря „ Ти не си добре, не е ясно какво ти има, но не си добре”.
Това впечата ужас в мен. Непознат ужас до този момент. Постепенно напрежението
отшумя, но остана страха, неизвестността и онзи вкус, вкус на паника,
безпокойство....В този момент нямах никаква представа, че това ще преобърне
живота ми на 180 градуса. Започнах да се самонаблюдавам, да се опитвам да хвана
и най-малкия познат симптом. Очаквах да се случи отново и се страхувах от това
случване. И то се случи. Случи се не веднъж, случваше се все по-често, по
различно време на данонощието, на различни места... Колкото и да се опитвах да
намеря някаква логика в случващото се, някаква последователност – не можех. В
главата ми продължаваха да кънтят думите на лекаря „ не си добре”. От ден на
ден ставаше все по-зле. Ходих на всякакви лекари - специлисти – невролози,
ендокринолози, кардиолози – всички твърдяха, че съм здрава. Нещо не беше наред.
Аз зная как се чувствам, а те ми казват, че не съм за тях. Това още повече
засилваше онова смътно чувство на неизвестност и страха от него. Целият ми живот
се преобърна. Вече не бях майката, която играеше забавни и щури игри с детето
си. Притеснявах се, че не мога да се грижа за него, незнаейки какво става с
мен. Не излизах, защото не знаех кога отново ще ми се случи това. Престанах да
пътувам, да шофирам. Превърнах се в
бреме за семейството си. Страхът ме обладаваше с всеки ден и променяше живота
ми. Затворих се, скрих се, изолирах се, мислех само за това, очаквах само това,
и като че ли живеех само за
това....Дните и месеците се нижеха и все повече се изолирах и все повече не бях
същият човек. Никой вече не разчиташе за нищо на мен. Превърнах се в бреме за
близките си хора. Страхът ме облада. Пиех транквиланти, антидепресанти, но това
не променяше нищо. Ужасът ставаше все по-голям. Близките ми хора отново бяха до
мен, отново ме подкрепяха, но не ги чувствах така, както преди. Чувствах се
някак неразбрана и безпомощна. Това нямаше край. Това бе ужас, истински,
непредвидим, безкраен ужас и страх.
Вечерта на началото на изхода
Тялото ми
се тресеше, не можех да го овладея. Майка ме бе прегърнала и някак се опитваше
да ме стопли и успокои. Треперех цялата... Изведнъж, тя разко ме обърна към
себе си и думите й прозвучаха като шамар : „ Не може да продължаваш така! Ти
трябва да си станеш сама лекар на себе си! „
Подейства ми като шамар, пробуждане, но и възможност. В тази вечер
осъзнах, че излизането от тази ситуация е в моите ръце. Започнах да търся
възможности как да се справя. И понеже ги търсех, и понеже целях да променя
ситуацията, и понеже бях убедена, че само и единствено аз мога да се справя с
това, започнах да намирам решения. Търсех варинти с какво да се занимавам така,
че да не се самонаблюдавам през цялото време. Когато предусещах тревога от
настъпваща атака, започвах да редя пасианси и да сборувам числа. Започнах да
излизам и да се разхождам на свеж въздух, като открих, че физическото
натоварване ми действа много добре. Така стъпка по стъпка започвах да се обичам,
започвах отново да живея живота, който обичах. Изправях се срещу страха
пътувайки на далечни дестинации. Атаките ставаха все по-редки и някак аз ставах
все по-устойчива. Успявах да ги преодолея без никой да ме забележи. Започвах да
стъпвам все по-уверено по пътя към изхода от този кошмар. Отне ми много време, усилие,
но гените, онези от „ великата логария на генетиката” напомниха за себе си.
Завръщане към базисно ниво на
щастие
Напомниха ми, че за разлика от невротизма, аз
съм адаптивна, гъвкава и приспособима. Не става без цел, не става без социални
контакти – все неща от които тревожното разстройство ме отдалечаваше. И колкото
по-адаптивно ставаше социалното ми поведение, толкова по-чести ставаха
преживяванията ми на позитивен афект. Така стъпка по стъпка не само се върнах
към предишното си светоусещане, но надградих. Научих се колко е важно
целеполагането. Поставях си цели и ги следвах, защото вече знаех, че не
харесвам ограничението, онова, което ме караше да се страхувам. Все още си
поставям цели и вървя крачка по крачка към тяхното изпълнение. Понякога с
големи крачки и напред, друг път като валс, напред, назад, но винаги зная
посоката.
Тази ми увереност се отрази много
на самооценката ми.
Събудих екстраверта в мен и
социалните си умения, което ми донесе интензивни преживявания на позитивен
афект. Това ми носеше награди, приятели, контакти, харесване, одобрение,
себеутвърждавае, смелост за себеизразяване, заявяване и отстояване на позиция.
Обръщайки се към чертите от пет
факторния модел на личността и приемайки, че там също съществува някаква
генетична предопределеност, смея да твърдя, че личностното израстване, опитите,
липсата на пораженчески дух и убедеността в собствените сили и възможности
изгражда една много по-голяма част от генетичната предопределеност. Те подлежат
и на развитие, целенасочено и тенденциозно. И преди бях добросъвестна и
отговорна, но сега избирам работата си, приятелите си, заниманията си, правя
нещата които ми харесват и доставят удоволствие. Спазвам обещанията и
уговорките си. За мен е важно не само моето благополучие, но и това но хората
около мен, на близките ми, на хората с които и за които работя. Подкрепям
партньора си, детето си, не упреквам, а
се старая да разбирам. С времето развих в себе си един балансиращ тип,
сговорчива съм, не се старая на всяка цена да съм непременно права или на първа
линия. Това ми носи също удоволетвореност, защото се превърнах отново в
предпочиана компания, събеседник, търсен приятел, разшириха се социалните ми
контакти и се повиши усещането ми за удоволетвореност. Но заедно с това се
повиши и любопитството ми, търсенето на нови и непознати за мен територии.
Обичам работата си и ставам все по-креативна, а това е изискване за да съм
успешна. Това повишава вярата в мен, че мога да се справям, че мога да успявам,
че не съм зависима, че съм индивид, който е щастлив.
Така започнах да виждам нови
възможности, да грабвам някои от тях или да подминавам други, но винаги с ясно
съзнание, че решението е мое.
Сега отново си спомням думите на
майка „ Ти сама трябва да си бъдеш лекар”, само че вече смисълът им е различен,
защото имам вярата, че мога да се справя, да успявам. Това е удоволетвореност,
това е щастие.
Дали бих го оценила по този
начин, а не като даденост, ако не бе онзи период от живота ми?
Даниела Василева - психолог
Даниела Василева - психолог
