Механизъм на предаване на травмата

“Аз знам, не моя е вината,
Че те не си дойдоха от войната,
Че те – кой стар и кой по-млад
Умряха там и не, не ще го кажа,
Че можех, ала не, не ги опазих.
Не ще го кажа, но все пак, все пак, все пак.”
Александър Твардовски

…

Как е възможно войната или насилието да травмират хора, родени много след такива събития?

•  

Механизмът е примерно такъв. Децата отговарят вместо родителите си. Не по закон, а в живота, искаме ли го или не. Всичко неизказано, ненаречено със своето име, всичко, от което не са направени изводи, остава за потомците. “И от това наследство не можем да избягаме…”

Между другото, убедена съм, че това е единствената причина да съдим престъпниците. С наказание никого не можеш да поправиш, отмъщението не премахва ничия болка. Но това, което е наречено престъпление, претеглено и оценено, заплатено и изкупено, остава в миналото, а премълчаното – продължава да виси на шията на децата. При това не задължително на преките потомци на престъпника.

Все пак, как се предава травмата?

Разбира се, винаги можем да обясним нещата с “поток”, “преплитания”, “родова памет” и прочие и вероятно няма да минем съвсем без мистика, но ако опитаме? Нека вземем най-разбираемия, чисто семеен аспект, родителско-детските отношения, без политика и идеология. За тях ще поговорим после.

Живеело едно семейство. Съвсем младо, женени отскоро, чакат бебе. Или току-що им се е родило. А може би, дори и две. Обичат се, щастливи са, изпълнени с надежда. И изведнъж настава катастрофа. Махалото на историята се раздвижва и тръгва да премазва хората. Обикновено, първи в мелачката попадат мъжете. Революции, войни, репресии – първият удар е върху тях.

И младата майка остава сама. Съдбата й – постоянна тревога, непосилен труд (трябва хем да работи, хем да гледа детето), почти никакви радости. Погребение, “десет години без право на кореспонденция” или просто дълго отсъствие без вести – всичко, от което надеждата умира. Може би това дори не се случва с мъжа й, а с брат, баща, други близки. Какво е състоянието на майката? Тя е принудена да се държи в ръце, не може да се отдаде на скръбта си. От нея зависи детето (децата) и какво ли още не. Отвътре я разкъсва болка, но е невъзможно да я изрази, не бива да плаче, не бива да се разкисва. И тя се вкаменява. Застива в стоическо напрежение, изключва чувствата си, живее, стиснала зъби и събрала волята си в юмрук, прави всичко като автомат. Или още по-зле – потъва в скрита депресия, ходи и прави каквото трябва, макар че тя самата иска само едно – да легне и да умре.

Лицето й е застинала маска, ръцете й са тежки и не се огъват. Физически я боли да отвръща на усмивката на детето, тя минимизира общуването с него, не отговаря на бъбренето му. Детето се буди нощем, вика я – а тя глухо вие във възглавницата си. Понякога гневът й избива навън. То е допълзяло или дошло при нея, дърпа я, иска внимание и ласка. Тя отговаря, когато може, отвръща насила, но понякога изкрещява: “Остави ме, де!” и така го отблъсква, че то направо отлита назад. Не, тя не се сърди на него – ядосва се на съдбата, на пречупения си живот, на този, който я е оставил и повече няма да й помогне.

Само че детето не знае всички детайли на случващото се. Никой не му разказва какво се е случило (особено, ако е малко). Или може би знае, но не може да разбере. Единственото обяснение, което по принцип може да му дойде в главата е: мама не ме обича, аз й преча, по-добре да ме няма. Личността му не може пълноценно да се формира без постоянен емоционален контакт с майката, без размяна на погледи, усмивки, звуци, ласки, без разчитането на лицето й, разпознаването на оттенъците на чувства в гласа й. Това е необходимост, заложена от природата, това е основната задача на детството. А какво да прави то, щом лицето на майка му е депресивна маска? Ако гласът й е еднообразно глух от скръб или напрегнато звънтящ от тревога?

Докато майката се напъва, за да осигури елементарното оцеляване на детето – да не умре от глад или болест, то расте самичко, вече травмирано. Неуверено, че го обичат, неуверено, че е нужно, със слабо развита емпатия. Даже интелектът се нарушава в условията на депривация.

Разбира се, при всекиго нещата са различни. Запасът от душевни сили у всяка жена е различен. Силата на мъката е различна. Добре е, когато майката има източници на подкрепа – семейство, приятели, по-големи деца. А ако няма? Ако семейството е било изолирано като “врагове на народа” или е евакуирано на непознато място? Или умирай, или се вкаменявай, как да оцелееш иначе?

Минават години, много трудни години и жената се научава да живее без мъж. “Аз съм кон, аз съм и бик, аз съм и жена, и мъж.” Кон в пола. Жена с топки. Както и да я наречете, смисълът е един и същ. Това е човек, който е носил дълго непосилна тежест и е свикнал. Адаптирал се е. И другояче вече не може. Мнозина помнят, вероятно, бабички, които просто физически не могат да стоят без работа. Вече са съвсем стари, но все сноват, все влачат чанти, все се опитват да секат дърва. Това се е превърнало в начин да се справят с живота. Всъщност, някои от тях са станали толкова стоманени, че са живели много, много дълго – нито болестите, нито старостта са успели да ги победят. И все още са живи, да им дава Господ здраве. В своето най-крайно проявление, при най-ужасното стечение на събитията, такава жена се превръща в чудовище, способно да убие с грижата си. И би продължила да бъде желязна, даже когато вече не е необходимо, даже ако по-късно отново е заживяла с мъжа си и децата не са били застрашени от нищо. Сякаш изпълнява обет.

Най-яркият такъв образ е описан в книгата на Павел Санаев “Погребете ме под постамента”.

А ето какво пише за “Страшната жена” Екатерина Михайлова (книгата й се казва “Сама съм”): “Безцветна коса, стисната на черта уста, чугунена стъпка… Стисната, подозрителна, безпощадна, безчувствена. Винаги готова да упрекне или да удари шамар: “Не се наядохте, паразити. Яж, давай!”… И капка мляко не можеш да изцедиш от циците й, цялата е суха и твърда…” Там и много други неща са казани точно и ако не сте чели тези две книги, прочетете ги непременно.

Най-страшното в тази патологично променена жена не са грубостта и властността. Най-страшното е любовта. Докато четеш книгата на Санаев, разбираш, че това е повест за любовта, за толкова осакатена любов, че те побиват тръпки. Имах приятелка в детските си години, късно дете на майка си, която като девойка е преживяла блокадата. Тя разказваше, как са я хранили, като стискали главата й между краката си и наливали в устата й бульон. Защото детето повече не искало и не можело, но майка й и баба й смятали, че трябва. Преживеният от тях глад така ги ядял отвътре, че плачът на живото момиче, собственото им дете, любимото им, не можел да надвика гласа на глада.

А друга моя приятелка била карана да придружава майка си, която отивала да прави нелегални аборти. И показвала на малкото си момиченце пълния с кръв леген с думите: “Виж, погледни, какво правят с нас мъжете. Това е нашата, женска съдба.“ Искала ли е да травмира дъщеря си? Не, само да я предпази. Това е било любов.

А най-ужасното – чертите на “Страшната жена” носи цялата ни система за защита на децата и до днес. Медицината, училището, органите за защита на детето. Главното е – детето да е “наред”. Тялото да е в безопасност. Душата, чувствата, привързаностите – не им е до това. Трябва да бъде спасено на всяка цена. Нахранено и излекувано. Много, много бавно се изпарява тази нагласа, а ние в детството го отнесохме напълно, много добре помня лелята, която с парцала за под удряше по лицата тези, които не спят следобеден сън.

Но да оставим настрана крайните случаи. Просто жена, просто майка. Просто скръб. Просто дете, израснало с подозрението, че не е нужно и не е обичано, макар че това не е вярно и точно заради него мама е оцеляла и е изтърпяла всичко. И то расте, стараейки се да заслужи любовта, щом не му се полага даром. Помага. Нищо не изисква. Само се занимава. Гледа по-малките. Постига успехи. Много се старае да бъде полезно. Само полезните са обичани. Само удобните и правилните. Тези, които сами си учат уроците, и мият пода у дома, и слагат малките да спят и приготвят вечеря за мама. Сигурно неведнъж сте слушали такива разкази за следвоенното детство? “И наум не би ни дошло да разговаряме така с майка си” – това е към съвременните младежи. Как ли не! Първо, железните жени имат тежка ръка. А второ, кой ще рискува трохите топлина и близост, които получава? Това е разкош, не разбирате ли, да нагрубиш родителите си. Травмата продължава нататък по спиралата.

Ще дойде време и това дете ще създаде семейство, ще има деца. Примерно към 60-те години на 20 век. Някои са били толкова “смачкани” от железните си майки, че се оказали способни само да повтарят нейния стил на поведение. Не бива да забравяме, че някои деца не виждали много често майките си – на двумесечна възраст са тръгвали на ясла, после седмична градина, през лятото на лагер с детската градина и т.н. Тоест, “мачкало” е не само семейството, но и организациите, в които “Страшни жени” винаги е имало.

Но нека разгледаме по-добрия вариант. Детето е травмирано от мъката на майка си, но душата му не е замръзнала напълно. А навън цари мир и е топло, и в космоса полетяха, и така му се иска да живее, и да обича, и да бъде любимо. И взимайки за пръв път на ръце собственото си, малко и топло бебе, младата майка изведнъж разбира: ето го! Ето този, който най-накрая ще я обича истински, на когото действително е нужна. От този момент нейният живот придобива нов смисъл. Тя живее заради децата. Или заради едното дете, което обича толкова страстно, че и през ум не й минава да сподели любовта си с още някой. Тя се кара със собствената си майка, която се опитва да нашиба внучето с коприва – така не се прави. Тя прегръща и целува детето си, спи с него, не може да му се нарадва и едва сега, със задна дата осъзнава от колко много е била лишена в детството си. Тя е изцяло погълната от това ново чувство, всичките й надежди и мечти – всички са в детето. Тя “живее неговия живот”, с неговите чувства, интереси, тревоги. Те нямат тайни един от друг. С него й е най-добре.

И само едно нещо не е наред – то расте. Стремително расте и после – какво? Нима пак самота? Нима пак – празно легло? Психоаналитиците биха казали доста неща за изместения еротизъм и прочие, но ми се струва, че тук няма особен еротизъм. А само дете, на което му е писнало от самотни нощи и повече не иска. Толкова силно не иска, че чак разумът му отказва. “Не мога да заспя, докато не се прибереш.” И ми се струва, че у нас, през 60-те – 70-те години тази фраза по-често я казваха майките на децата си, а не обратното.

Какво става с детето? То не може да не откликне на страстното искане на любов от страна на майка му. Това е свръх силите му. То щастливо се слива с нея, грижи се, тревожи се за здравето й. Най-ужасно е, когато мама плаче или когато я боли сърцето. Само не това! “Добре, мамо, ще остана. Разбира се, мамо, хич не ми се ходи на тези танци.” Но всъщност му се ходи, нали там е любовта, самостоятелният живот, свободата и обикновено детето все пак къса връзката, къса болезнено, твърдо, с кръв, защото доброволно никой няма да го пусне. И си отива, отнасяйки със себе си вината и оставяйки на майка си обидата. Та, нали тя “целия си живот е дала, по цели нощи не е спала.” Тя е вложила цялата себе си, без остатък, и сега предявява фактурата, а детето не желае да си плати. Има ли справедливост? Тук влиза в употреба и наследството от “желязната жена”, влизат в действие скандали, заплахи, натиск. Колкото и да е странно, това не е най-лошият вариант. Насилието поражда отпор и все пак позволява да се откъснеш, макар и понасяйки загуби.

Някои майки изпълняват ролята си толкова изкусно, че детето просто не може да си тръгне. Зависимостта, вината, страхът за здравето на мама го привързват с хиляди здрави нишки. … А най-добрият вариант, от гледна точка на майката, е дъщерята, все пак за кратко, да се омъжи и после да остане сама с детето. И тогава сладкото чувство за сливане може да се прехвърли върху внука и да продължи, ако бабата има късмет, до самата й смърт.

И често продължава, защото това поколение жени не е чак толкова здраво. Те често умират доста по-рано от майките си, преживели войната. Защото нямат стоманена броня, а ударите на обидата разрушават сърцето, отслабват защитата от най-страшните болести. Често започват да използват проблемите със здравето като неосъзната манипулация, а после е трудно да не се заиграеш и изведнъж всичко се оказва наистина зле. При това, тъй като самите те са израсли без нежна и внимателна майчина грижа, не са свикнали и не умеят да се грижат за себе си, не се лекуват, не умеят да се глезят, пък и като цяло не се смятат за особено голяма ценност, особено щом са болни и са станали “безполезни”.

Но защо все за жените, а мъжете къде са? Къде са бащите? Все от някого са родени тези деца? Да, тук е трудно. Момиче и момче, отгледани без бащи създават семейство. И двамата са гладни за любов и грижа. И двамата се надяват да ги получат от партньора. Но единственият модел на семейство, който им е известен, е на самодостатъчната “жена с топки”, на която като цяло, мъж не й трябва. Тоест, прекрасно е, ако го има, тя го обича и прочие. Но реално, той за нищо не й е нужен. “Изчакай, скъпи, погледай мача, че ми пречиш да измия пода. Не си играй с детето, възбуждаш  го и после няма да заспи. Не пипай, ще го развалиш. Дръпни се, аз ще се оправя.” И прочие в този дух.

А момченцата също са отгледани от майки. Свикнали са да слушат. Психоаналитиците биха вметнали, че тъй като не са се конкурирали с баща си за майка си, не са успели да се почувстват мъже. А и чисто физически, в дома им често е присъствала майката или на съпруга или на съпругата, а понякога и двете заедно. Къде да идеш? Върви се чувствай мъж…

Някои мъже намирали изход, като се превръщали във “втора майка”. Или в единствената, тъй като, както помним, самата мама носи “топки” и дрънчи на желязо. При най-добрия вариант са се получавали бащи меки, грижовни, чувствителни, разрешаващи всичко. В междинния – работохолици, които бягали в работата си от всичко това. При най-лошия вариант – алкохолици. Защото на мъжа, който не е нужен на жена си, който през цялото време само слуша “махни се, пречиш”, и често след това “какъв баща си, като не се занимаваш с децата” (разбирай “не се занимаваш така, както АЗ смятам за необходимо”), му остава или да смени жената – а с коя, ако наоколо всички са горе-долу такива? – или да изчезне в забрава.

От друга страна, самият мъж няма разбираем модел за отговорно бащинство. Пред очите им или в разказите на по-възрастните, много мъже просто са станали сутрин, тръгнали са – и повече не са се върнали. Ей така. И нищо, нормално. Затова много мъже са смятали за съвсем естествено, тръгвайки си от семейството да спрат да имат отношение към него, не общували с децата си, не помагали. Искрено смятали, че нищо не дължат на “тази истеричка”, която е останала с детето им и на някакво дълбоко ниво може да са били прави, защото нерядко жените ги ползвали за осеменители и децата им били много по-нужни от мъжете. Та така по въпроса кой кому е длъжен. Обидата, която изпитвал мъжът, му позволявала лесно да успи съвестта си и да забрави, а ако не била достатъчна, то водка продавали навсякъде.

Ох, тези разводи на 70-те години – болезнени, жестоки, със забрана да виждат децата, с разрив на всички отношения, с обиди и обвинения. Мъчителното разочарование на две недообичани деца, които толкова са искали любов и щастие, толкова надежди са възлагали един на друг, а той/тя ги измамил/а, нищо не е както трябва, кучи син, кучка, изрод… Те не умеели да изграждат в семейството кръговрата на любовта, всеки бил гладен и искал да получава или искал само да дава, но срещу власт. Те страшно се бояли от самотата, но вървели точно към нея, просто защото освен самотата не виждали нищо друго.

Като резултат – обиди, душевни рани, още по-съсипано здраве, жените още по-фиксирани върху децата, мъжете – още по-пиещи.

Върху мъжете над всичко това се наслагвала идентификацията със загиналите и изчезнали бащи. Защото на момченцето му е жизнено необходимо да прилича на татко. А какво да прави, щом единственото, известно за него е, че е загинал? Бил е много смел, борил се е с враговете – и е загинал? Или още по-зле – известно е само, че е умрял? Или за него не говорят въобще, защото е изчезнал безследно или е бил репресиран? Загинал – и това е цялата информация?

Какво му остава на младежа, освен суицидно поведение? Пиянство, бой, по три кутии цигари на ден, диво каране на мотори, бачкане до инфаркт. Моят баща е бил на младини височинен монтажник. Обичал да работи на височина без осигурително въже. Е, и всичко останало също – пиене, пушене, язва. Развод, разбира се, и не само един. На 50 години инфаркт и смърт. Баща му изчезнал безследно, отишъл на фронта още преди раждането на сина си. Нищо не е известно за него, освен името, няма нито една снимка, нищо. Примерно в такава обстановка растат децата, вече трето поколение.

В моя клас повече от половината деца имаха разведени родители, а от тези, които живееха заедно, може би само 2-3 семейства бяха щастливи. Помня, как една приятелка от института разказваше, че родителите й гледат телевизия прегърнати и се целуват. Тя беше на 18, тоест родителите й са били на 36-37. Всички бяхме изумени. Тия ненормални ли са? Кой прави така!

Разбира се, съответният набор от лозунги твърдеше: “Всички мъже са боклуци”, “Всички жени са кучки”, “Никой няма да нарече “брак” нещо хубаво”. И животът ги потвърждаваше. Накъдето и да погледнеш…

Но ставаха и хубави неща. В края на 60-те години майките получиха възможност да остават с децата си до годинката. При това вече не бяха смятаха за хрантутници. Ето на кого трябва да направим паметник, на автора на това нововъведение. Не зная само кой е. Разбира се, на годинка все пак се налагало да ги дават на ясли и това е травмирало децата, но травмата вече е била несъпоставимо по-малка.  Така децата избягвали най-страшната депривация, най-увреждащата – до 1 година. Пък и обикновено след това се редували още малко – или мама взима отпуска, или бабите по ред на номерата и така се спечелвало още малко време. Такава била играта – семейството срещу “настъпващата нощ”, срещу “Страшната жена”, срещу желязната пета на Родината-майка. Игра на котки и мишки.

Случило се и още нещо хубаво – започнали да се появяват отделните жилища. Прословутите панелки. Трябва да вдигнем и на тях някога паметник – на тези тънки бетонни стенички, които изпълнили огромна роля – най-накрая скрили семейството от всевиждащото око на държавата и обществото. Макар че през тях се чувало всичко, но все пак давали някаква автономия. Граница. Защита. Бърлога. Шанс за възстановяване.

Третото поколение започва своя живот на възрастни със своя набор травми, но и със своите доста големи ресурси. Нас ни обичаха. Макар и не така, както препоръчват психолозите, но искрено и много. Имахме бащи. Дори да са пияници, и/или “под чехъл”, и/или “простаци, зарязали мама”, но имаха име, лице и по свой начин също ни обичаха. Нашите родители не бяха жестоки. Имахме роден дом и стени.

Не при всички е било еднакво, разбира се, но имаше семейства повече или по-малко щастливи и благополучни. Но сега говорим като цяло.

Преди да продължим към следващото поколение, ми се струва важно да споменем няколко момента.

Вече свикнах, че колкото и да пиша в началото или в края на текста нещо от сорта на “разбира се, хората и семействата са различни и в тях се случват различни неща”, винаги известен брой коментари под статията ще гласят “не съм съгласен, семействата са различни и нещата се случват различно”. Това е нормално. Повече ме безпокои, че някои разтревожено питат: ами при нас не е така, ние какво, не сме ли наред?

Още веднъж: просто се опитвам да покажа механизма за предаване на травмата, като отговор на въпроса “как е възможно да се травмират хора, родени половин век след дадено събитие”. Ей така – може. Това в никакъв случай не означава, че е било точно така и само така, или че при всички е било така. Показвам механизма за предаване на една достатъчно често срещана “сюжетна линия”. Разбира се, случва се и другояче.

Първо, както мнозина отбелязаха, има и междинни поколения, тоест, тези, изместени с 10-15 години. И те имат свои особености. Някои коментатори вече отбелязаха, че тези, които по време на войната са били юноши и твърде бързо се е налагало да пораснат, после трудно са ставали зрели хора. Наистина, това поколение дълго запази своето “юношество” и авантюристичност.

Те и днес съвсем често не изглеждат на своите 75. Разбира се, поколението се оказа много талантливо, именно то осигури разцвета на киното, театъра и литературата през 70-те години. Именно на него дължим опозицията срещу социализма. Да се държиш като тийнейджър има своите плюсове. Но може би именно затова опозицията остана само опозиция, без да стане нещо по-сериозно. Нямаше зрялост.

Със зрялото родителство също не им се получи съвсем, те се опитваха да са приятели с децата си. Но, съгласете се, това не е най-лошият вариант. Макар че и тях не ги подминаха травмите и общата екзистенциална тъга от времето на Брежнев, които вкараха мнозина преждевременно в гроба. Вероятно те предадоха своята “вечна младост” на децата си. Сега имам много приятели на около 50-годишна възраст и те не изглеждат по-големи, а понякога са видимо дори по-млади от нас, 40-годишните, за които ще стане дума по-късно. Много от това, което се появи за пръв път или отново в нашата страна през последните години се дължи на тези които са на 50 и нещо. И много от това, което се появи, не оцеля дълго, защото нямаше стабилни основи.

Второ, както мнозина правилно отбелязаха, травмите през 20 век вървяха на вълни, едната застигаше другата, не позволявайки не само да си оближеш раните, ами дори да осъзнаеш какво се е случило. Всичко това още повече изтощаваше и намаляваше съпротивителните сили.

Точно безпомощните бащи, родени през 40-те се оказаха неспособни да защитят децата си от Афганистанската мобилизация. Тази война не се възприемаше нито като свещена, нито като особено оправдана, самите момчета не искаха да ходят на нея, а и властта тогава не беше склонна към силни репресии. Можеха да протестират и всичко щеше да приключи по-рано, но не, нищо не се случи. Обречено пускаха децата си. И иди разбери от кое е по-голямата травма – от самата война или от пасивната безпомощност на родителите. По същия начин са възможни премествания във вълните от травми вътре в семейството – например дъщерята на “Страшната жена” може също да порасне “желязна”, но малко по-мека и тогава сценарият ще е друг.

Трето, върху масовите, всенародни травми винаги се наслагва историята на собственото семейство, което има свои трагедии и драми, болести, предателства, радости и др. И всичко това може да се окаже по-важно от историческите събития. Помня, как веднъж в компания си спомняхме събитията от Пуча през 1991 година, а единият от мъжете каза – предния ден синът ми падна от дърво и си нарани гръбнака, тогава се страхувахме, че ще се парализира и не помня никакъв Пуч. А баба ми разказваше, че на 22 юни 1941 година е била ужасно щастлива, защото през нощта е родила момиченце и макар да разбирала, че е почнала война и трябва да изпитва нещо друго, личното й щастие било по-силно от всичко.

И накрая,  важно е и още нещо. Начинът, по който опитът на родителите влияе на детето, зависи от два противоположни стремежа. От една страна детето се опитва да прилича на родителя, да преповтаря житейския му модел, като най-познат и напълно проучен. От друга страна – хората в семейството са свързани един с друг като парченца от пъзел – там, където единият има вдлъбнатина, другият има издатина. Детето винаги е взаимодопълващо към родителите: ако те са безпомощни – то е супермен, ако са авторитарни – то е смачкано, ако се страхуват от него – то става нагло, ако са свръхпокровителстващи – то регресира.

Ако децата са няколко, всичко е по-просто – те могат да си “разпределят задачите”: единият може да прилича на родителя, а другият – да го допълва. И често е така. А ако детето е едно? Какви странни форми придобива всичко това? Освен това се включва и критичността към опита на родителите и съзнателните усилия “да живеем другояче”. Така че как точно ще се прояви травмата в конкретния случай при конкретния човек – никой не може предварително да каже. Има само сюжетни лини, потоци, в които всеки плува, както може.

Разбира се, колкото по-далеч сме във времето от такава всеобща травма, каквато е Световната война, толкова повече са факторите и толкова по-сложно си взаимодействат, в резултат на което се получава все по-сложна интерференционна картина. И, за щастие, като резултат всички тук сме живи и обсъждаме това, а иначе цели поколения биха лягали и умирали, травмирани. Но тъй като потокът на живота тече, никога нещата не са съвсем еднозначно-обречени.

И така, третото поколение. Няма твърдо да се привързвам към годините на раждането, защото някого са го родили, когато са били на 18, а други – на 34 и бреговете на потока все повече се размиват. Тук е важно предаването на сценария, а възрастта на хората днес може да е от 50 до 30. Казано накратко – внуците на военното поколение, децата на децата на войната.

“Ние сме длъжни” – това в общи линии е девизът на третото поколение. Поколението на децата, принудени да станат родители на собствените си родители. В психологията това се нарича “идентификация с родителите”.

А какво да правят? Недообичаните деца на войната излъчвали около себе си толкова силни флуиди на безпомощност, че било невъзможно да не откликнеш. Затова децата от третото поколение са били необичайно самостоятелни за възрастта си и чувствали постоянна отговорност към родителите си. Детство с ключ на врата, от първи клас самостоятелно на училище – в музикалната школа – до магазина, пък ако ще да е през поляни и гаражи – няма значение. Умеем и уроците да научим сами, и храна да си стоплим сами. Важното е мама да не се разстрои.

Много показателни са спомените от детството: “Веднъж много силно си ударих главата в училище, стана ми лошо, повръщаше ми се, но не казах на мама – страхувах се да не я разстроя. Очевидно е било сътресение на мозъка, защото последствия има и до днес.”

“Съседът ми налиташе, искаше да ме опипва или да ми показва какво има в гащите, но аз не казвах на мама, страх ме беше да не я заболи сърцето.”

“Аз много тъгувах за баща ми, даже плачех тайно. Но на мама казвах, че съм добре и че той въобще не ми трябва. Тя му беше много ядосана след развода.” …И това се случва в съвсем благополучни семейства, а има и случаи, в които децата са търсели пияните си бащи по улиците и са ги довличали у дома, или са измъквали със собствени ръце мама от примката, или са криели хапчетата от нея. На 8-годишна възраст.

Освен това разводите, както помним, или животът в стил “куче и котка” (заради децата, разбира се). И децата-посредници, миротворци, които са готови душата си да продадат, за да помирят родителите си, за да залепят отново крехкото семейно благополучие. Да не се оплакват, да не изострят, да не обръщат внимание, че иначе татко ще се разсърди, мама ще се разплаче и ще каже, че е по-добре “да умре, отколкото да живее така”, а това е много страшно. Да се научат да предвиждат, да заглаждат острите ръбове, да разреждат обстановката. Винаги да са нащрек, да наблюдават семейството. Защото никой друг не го прави.

…

И така през цялото детство. А когато пораснат и дойде време да напуснат дома, започват мъките на невъзможното отделяне, и вина, вина, вина, наравно с гняв, като изборът е много весел: отделяш се – и това убива майка ти, или оставаш и умираш като личност самият ти. Впрочем, ако останеш, през цялото време ще ти говорят, колко е важно да уредиш личния си живот, че не правиш нещата както трябва, както е хубаво и правилно, иначе отдавна щеше да имаш собствено семейство. При появата си, всеки кандидат се оказва абсолютно негоден и срещу него започва дълга подмолна война до успешен край.

Интересно, че при всичко това и децата и родителите възприемат своето детство като напълно хубаво. Пък и наистина: децата са обичани, родителите са живи, животът е съвсем благополучен. За пръв път от дълги години има щастливо детство без глад, епидемии, войни и други такива.

Е, почти щастливо. Защото е имало детска градина, често седмична, и училище, и лагери и всякакви прелести на съветското детство, които на някои са подхождали, а на други – не особено. И насилие е имало не малко, и унижения, а родителите са били безпомощни и не са могли да защитят. Или дори всъщност биха могли, но децата не са се обръщали към тях, пазили са ги. Аз например нито веднъж не казах на мама, че в градината ни бият по лицето с парцала и че ни тъпчат грис насила в устата. Макар че днес, със задна дата, разбирам, че тя щеше да разнесе на пух и прах тази градина. Но тогава ми се струваше, че не бива.

Това е вечният проблем – детето е некритично, то не може здраво да оцени реалното положение на нещата. То всичко винаги приема за своя сметка и силно преувеличава. И винаги е готово да принесе себе си в жертва. Така, както децата на войната са приемали умората и мъката за нелюбов, така и техните деца са приемали леката инфантилност на майките и бащите си за пълна уязвимост и безпомощност. Макар че не е било така в повечето случаи и родителите са били напълно способни да защитят децата си и нито биха се разпаднали, нито биха умрели от сърдечен пристъп. И съседа биха укротили, и лелката, и биха купили това, което е необходимо, и биха разрешили да се виждат с баща си. Но – децата са се страхували. Преувеличавали, презастраховали се. Понякога, по-късно, когато всичко се разбирало, родителите с ужас питали: “Защо не ми каза? Разбира се, че щях…” Няма отговор. Защото не бива. Така се е усещало.

Третото поколение е станало поколение на тревогата, вината, свръхотговорността. Всичко това е имало своите плюсове, точно тези хора днес са успешни в най-различни области, точно те умеят да се договарят и да зачитат различните гледни точки. Да предвиждат, да бъдат бдителни, да взимат решения самостоятелно, да не чакат помощ отвън – все силни страни. Да пазят, да се грижат, да защитават.

Но и свръхотговорността, като всяко нещо “свръх” има и друга страна. Ако на вътрешното дете на военните деца са му липсвали любов и безопасност, то на вътрешното дете на третото поколение му е липсвало детското, безгрижното. А вътрешното дете си взима своето все някак – то си е такова. И си го взима.

Именно при хората от това поколение се наблюдава нещото, наречено “пасивно-агресивно поведение”. Това означава, че в ситуация “трябва, но не искам” човекът не протестира открито: “не искам и няма да го направя!”, но и не се подчинява “е, щом трябва, значи трябва”. Той по най-различни, понякога много изобретателни начини, прави саботаж. Забравя, отлага, не успява, обещава и не прави, закъснява навсякъде и с всичко и прочие. Ох, началниците му направо вият от всичко това: толкова добър специалист, профи, умник, талант, но толкова неорганизиран…

Често хората от това поколение забелязват у себе си усещането, че са по-възрастни от околните, даже от по-стари хора. И в същото време не се усещат “напълно пораснали”, нямат чувство за зрялост. Младостта някак със скок преминава в старост. И обратно, понякога по няколко пъти на ден.

Все още силно влияние оказват последиците от “сливането” с родителите, цялото това живеене на живота на детето. Много си спомнят, че в детството им родителите и/или бабите им не са търпели затворени врати. “Ти какво криеш?”. Да си заключиш вратата било равносилно да плюеш в лицето на майка си. А това, че е нормално да проверяват джобовете, бюрото, чантата и да прочетат личния дневник… Рядко някои родители са смятали това за неприемливо. За градината и училището мълча напълно, там само тоалетните как ги правеха, за какви граници говорим?…

Като резултат децата, израснали в ситуация на постоянно нарушаване на границите, после започват да пазят границите си свръхревниво. Рядко ходят на гости и рядко канят у дома. Да спят на гости ги напряга (макар че някога това е било съвсем обичайно). Не познават съседите и не искат да ги знаят – ами ако почнат да се опитват да се сприятеляват? Мъчително понасят всяко принудително съседство (например в купето, в хотелска стая), защото не знаят, не умеят да поставят граници леко и естествено, като в същото време получават удоволствие от общуването и затова поставят “противотанкови заграждения”, които да ги пазят.

А семейството? Повечето и днес все още са в сложни отношения с родителите си (или със спомена за тях), мнозина не успяха да създадат здрав брак, или им се получи, но не от първия път, а чак след отделянето (вътрешното) от родителите.

Разбира се, научените и усвоените в детството твърдения, че мъжете само чакат “да те използват и зарежат”, а жените само се стремят “да те сложат под чехъл” не спомагат за щастие в личния живот. Но се появи способността “да се изясняват отношенията”, да се слушат един други, да се договарят. Разводите зачестиха, защото престанаха да се възприемат като катастрофа и крах на целия живот, но обикновено не са толкова кървави, все по-често разведените съпрузи могат съвсем конструктивно да общуват и заедно да се занимават с децата.

Често първото дете е родено в скоротечен “осеменителен” брак, при който се възпроизвежда родителският модел. После детето се давало изцяло или частично на баба, във вид на “откуп”, а майката получавала шанс да се отдели и да започне да живее своя живот.

Освен идеята да бъде утешена бабата, тук играе ролята и многократно чуваното “за тебе дадох целия си живот”. Тоест хората израствали с вярването, че да отгледаш дете, дори само едно, е нещо нереално сложно и героично. Често се налага да слушам спомени колко трудно е било с първородното. Даже тези, които са родили в епохата на памперсите, храните в бурканчета, автоматичните перални машини и други глезотии. Да не говорим за централно отопление, гореща вода и прочие благини на цивилизацията.

“Първото лято изкарах с детето на вилата, мъжът ми идваше само през уикендите. Колко беше тежко! Просто плачех от умора.” Вила с удобства, без кокошки, крави или градина, съвсем здраво дете, мъжът докарва с колата продукти и памперси. Но колко е тежко!

А как да не е тежко, щом предварително са известни условията на задачата: “да си дадеш живота, да не спиш по цели нощи, да си погубиш здравето”. Тука няма искам – не искам. Това вярване заставя да се боим от децата и да ги избягваме. Като резултат, дори майката, която седи с детето си, не общува с него и то откровено тъгува. Наемат се бавачки, те се сменят, когато детето започне да се привързва – ревност! – и отново се получава нов кръг – на депривираното, недообичано дете, по нещо прилично на онова от войната, но сега няма война.

Разгледайте децата в някой скъп интернат. Тикове, енуреза, изблици на агресия, истерии, манипулации. Детски дом, само че с английски и тенис. А тези, които нямат пари за интернат, могат да бъдат видени на площадките край блока – “Къде се катериш, идиот такъв, заради теб ще трябва да пера пак!” И тъй нататък – “Нямам сили вече, да не те виждам повече”, с неподправена омраза в гласа. Защо омраза? Защото то е палач! То е дошло, за да отнеме живота, здравето и младостта, така мама каза!

Другият вариант на сценария се разгръща, когато надделее друго коварно вярване на свръхотговорните: всичко трябва да е ПРАВИЛНО! По най-добрия начин! И това е друга песен. Рано усвоилите родителската роля, порасналите деца често се вманиачават на тема съзнателно родителство. Господи, та щом са се справили с родителската роля по отношение на собствените си майка и баща, нима няма да успеят да възпитат собствените си деца идеално? Балансирано хранене, гимнастика за кърмчета, развиващи занимания от годинката, английски от три години. Литература за родители – четем, мислим, пробваме. Да бъдем последователни, да намираме общ език, да не избухваме, всичко да обясняваме, ДА СЕ ЗАНИМАВАМЕ С ДЕТЕТО.

И вечната тревога, по навик от детството – ами ако нещо не е наред? Ами ако нещо не сме забелязали? Ако е можело и по-добре? И защо не ми стига търпението? Каква майка/баща съм аз?

Като цяло, ако поколението на военните деца е живеело уверено, че те са прекрасни родители и че децата им имат щастливо детство, то поколението на свръхотговорните почти изцяло страда от “родителска невроза”. Те (ние) сме уверени, че нещо не сме отчели, не сме довършили, че малко “сме се занимавали с детето” (а и на работа сме посмели да ходим, и кариера да правим, ехидничат майките ни), те (ние) сме напълно неуверени в себе си като родители, винаги недоволни от училището, лекарите, обществото, винаги искаме за децата си още и по-добро.

Преди няколко дни ми звъня една позната – от Канада! – с тревожния въпрос: дъщеричката й на 4 годинки не чете, какво да прави? Тези тревожни очи на майките при срещите с учителката – моето не умее да пише пръчици! “Аааа, всички ще умрем!” – както обича да казва моят син, представител на следващото, неебателно поколение. И той не е най-яркият пример, тъй като го спаси непреодолимия мързел на родителите му и това, че навремето ми попадна книгата на Никитини, където в прав текст се казваше: майчета, не се престравайте, правете както ви е приятно и удобно и всичко с детето ще е наред. Там се говореха и много други неща, че трябва да се играе със специални кубчета и всичко да бъде развивано, но това благополучно го пропуснах. То само се разви до напълно прилични мащаби.

За съжаление, у мнозина мързелът се оказа недостатъчен. И те родителстваха със страшна сила и по пълна програма. Резултатът не е весел, сега получавам куп съобщения, гласящи “Той нищо не иска. Лежи на дивана, не работи и не учи. Седи, зяпа в компютъра. За нищо не иска да отговаря. На всички опити за разговор се сопва.” Че за какво да иска, като вместо него всичко вече е било поискано? За какво да отговаря, като има родители, дето сън не спят да отговарят за някого? Пак добре, ако само лежи на дивана, а не взима наркотици. Ако не го храниш една седмица, може и да стане. Ако вече взима наркотици – тогава е по-зле.

Но това поколение все още навлиза в живота, засега няма да му закачаме етикети. Животът ще покаже.

Колкото по-нататък, толкова повече се размиват “бреговете”, умножават се, разделят се, причудливо се пречупват последиците от преживяното. Мисля, че към четвъртото поколение вече е много по-важен конкретният семеен контекст, отколкото глобалната минала травма. Но не бива да не виждаме, че много от днешния ден все пак се поражда от миналото.

Всъщност, остана съвсем малко – защо е важно да се вижда това и какво да правим с него.

Много се разстроих, че някой не е чул важното: начинът, по който детето възприема ситуацията, може силно да се отличава от реалното положение на нещата. Не че хората не са обичали децата си във военните години, просто детето така е възприемало тяхното, втвърдено от скръб и пренатоварване, състояние. Не че самите деца на войната са били абсолютно безпомощни, просто децата им така са тълкували неистовото търсене на любов от страна на родителите. И децата от третото поколение също не са параноици, целенасочено убиващи у децата си всяка жива инициатива, те са движени от тревога, а детето може да възприема това като внушение да бъде безпомощно.

Разбирате ли, никой не е виновен. Никой не е раждал деца, за да не ги обича, да ги използва, да ги кастрира. Вече говорих и ще го повторя още веднъж: тази история не е за ненормални психари, не за бездуховни уроди, които се стремят да си устроят живота за сметка на другите. Всичко това е за любовта. За това, че хората са живи и раними, даже когато могат да понесат невъзможното. За това, колко странно се изкривява потокът на любовта под влиянието на травмата. И за това, че любовта, когато е изкривена, може да измъчва повече и от омразата.

o    Поколението на скръбта и стоическото търпение

o    Поколението на обидата и потребността от любов

o    Поколението на вината и свръхотговорността

o    Вече се очертават особеностите на поколението на неебателството и инфантилността.

Зъбците на колелата се вклиняват едно в друго, “предай нататък”, “предай нататък”.

Питат ме: а какво да правим? Какво да правим, когато потокът е замърсен, преграден, изкривен?

Да чистим. Да разчистваме, разгребваме, до коляно, до пояс, до колкото трябва в мътната вода, да влизаме и да чистим с ръце. Да вадим оттам обидите, вината, претенциите, неизплатените сметки. Да промиваме, да сортираме, нещо да изхвърляме, нещо да оплакваме и погребваме, нещо да запазваме за спомен. Да даваме място и път на чистата вода.

Може да го правим сами, с психолог, индивидуално, в група, като просто обсъждаме с приятели, съпрузи, сестри и братя, като четем книги, както искаме, който както може. Главното е – да не седим на брега на мътния поток, обидено изкривили устни и да не мрънкаме срещу “лошите родители”. Защото така може да изкараме целия си живот, а потокът ще продължи нататък – към децата, към внуците. Екологично силно замърсен. И ще се наложи после да седим и да мрънкаме, че децата за нищо не стават.

Струва ми се, че точно това е задачата на нашето поколение, не случайно голяма част от участниците в обсъждането са именно от него. Затова ще напомня – имаме много ресурси. Свикнали сме да поемаме отговорност. Все пак сме образовани. Струва ми се, тази задача ни е напълно по силите. Пък и, като цяло, стига вече.

Л. Петрановская