Един различен поглед към травмата, болката и реакцията на другите

Какво е това психологическа травма?

Преживявали ли сте

отхвърляне,

предателство,

унижение,

изоставяне,

ситуация застрашаваща живота ви,

повтарящи се ситуации, които сте безсилни да решите и се изчерпвате като ресурс за справяне?

Това състояние е записано в паметта на нашето тяло, а понякога и в паметта на ДНК / ако това е родова, семейна травма/. Това е система на концентриран опит, емоционално зареден балон в нашето тяло, заставящ ни да бъдем заядливи, понякога ръбести и неудобни, друг път тромави или да използваме други методи и стратегии, за да облекчим непоносимото състояние.

Това състояние е заредено с огромно количество непоносима болка. Болката – това е нашата енергия, която под влияние на някакво събитие е приела отрицателен заряд, който е ранил душата ни.

В нашето съвремие, когато идолът е всичко да става бързо и лесно, ние се стремим да залепим върху травмата лепенката на ежедневността, т.е. да се върнем към обичайния си живот, а болката ще мине от само себе си. Бързаме на потулим, да заметем под килима собствените си чувства и усещания, за да си седим в зоната на комфорта, на” нормалността”.

Но корените на травмата са по-дълбоки – в нея има скрито послание към нас – активизация на нерешените задачи, на недоиграните сценарии, в нея има задържана енергия, която иска да бъде освободена. Нужно ни е да разкажем своята история и да получим подкрепа.

Тази болка създава в нас усещане за обида, ощетяване, безизходност, безпомощност, усещане за несправедливост и ние искаме да се освободим от този отрицателен заряд на негативната памет.

Всяка психологическа травма открехва вратата на болката от която в нас се влива поток от още болка.

И ние сме объркани. Не знаем какво да правим. Културата ни е приучила към адекватност.

Трябва да изпълняваме задълженията си,

трябва да сме мили, нежни, добри, отзивчиви,

трябва да седим в ролите си на родители, партньори, колеги, приятели адекватно,

трябва,

трябва…

А в този момент на преживяване на болка ни се иска да крещим, да хапем изисквайки подкрепа и загриженост.

Но ние сме адекватни хора и казваме – всичко е наред, не се безпокой. И слагаме поредната лепенка върху раната, прикривайки я, натискайки я.

От какво се плашим?

В този момент ние просто се боим да влезем в болката.

Всички ние сме били деца, били сме зависими от родителите си, от учителите, от техните решения, отношението им към нас и взаимоотношенията между тях. Това състояние на детскост е закотвено в нас. Достатъчна е дума, интонация, постъпка и то се стимулира. Активизират се детските травми, травмите от пренаталния период и чрез тях недовършените сценарии , минали игри – родови, семейни в които има много болка. Това въвежда Аз-а в състояние , в което има усещане за пълно поражение.

А после

От това състояние на детскост, сме принудени да решаваме проблемите на възрастния. Заливат ни вина, унижение, срам. Започваме да утвърждаваме собствената си несъстоятелност, неспособност да се справим със ситуацията. Става импринтване / впечатване/ на състоянието – аз съм неудачник, защото не се справям със ситуацията. Това усещане блокира способността за самоутвърждаване, за активно действие, за проява на автентичност. На телесно ниво се проявява в заболявания като ларингити, заболявания на трахеята, задушаваща кашлица, гадене, притискане около гърдите – всичко това са опити на тялото да се отърве от вредното впечатано послание – ти си неудачник, от теб нищо не става.

Освобождаването е възможно чрез вик, сълзи ,истерия, чрез изявление на болката, смях, ридание….

Но…ако се опитате да изревете, да изкрещите, да извикате или изговорите болката си, се срещате със специфичната реакция на другите.Карат ви да се чувствате неадекватен. Цялата съвременна култура бъка от указания за удобност и адекватност, т.е. забрана на определени емоции, думи, поведения.

А когато това е забранено ви се налага да се слеете с болката си и да се върнете в онова състояние на детскост…